Как езикът, който говорим, определя начина, по който мислим и как виждаме света - Хипотезата на Сапир-Уорф
Неуспоримо е, че културата и езикът са две страни на една и съща монета. Хипотезата за лингвистичната относителност, популяризирана от Сепир-Уорф предлага идеята, че начинът, по който виждаме и мислим за света е пряко отражение на езика, който говорим, и моделира мисленето ни. Вярно ли е това?
Учените все още спорят колко точно са езиците по света. Не може да се даде точна цифра заради фактори като неяснота по въпроса дали определен начин на говорене се приема за език или за диалект или пък дали даден език е признат от властите за официален. Все пак се приема, че говоримите езици по света към днешна дата наброяват около 7000. Всеки език има различни и отличителни звуци, както и определен запас от думи и изрази, които го отличват от останалите езици. Всеки език има и своя собствена структура - правила и граматика за организиране на думи и изречения. И ето тук се поражда въпросът езикът, който говорим влияе ли на начина, по който мислим?
Представи за времето - случаят с племето Кук-Тайор
Като резултат от влиянието на европейския културен контекст и философска мисъл, ние сме свикнали да живеем в свят, в който времето тече образно казано отзад-напред. По такъв начин си го представят повечето европейски народи и по този начин се описва то на говоримия език, нарича се линейно представяне. Всеки път, когато трябва да говорим за исторически събития или да представим минало или бъдеще време от граматиката, ние рисуваме така наречената "линия на времето" и на нея изобразяваме миналите събития по-назад (вляво), а бъдещите все по-напред (вдясно). Съществуват варианти времето да се изобразява като течащо от дясно наляво или отгоре надолу или отдолу нагоре. Това обаче не е общочовешки начин да се представя хода на времето. Не навсякъде по света хората мислят и говорят за времето по линеен начин.
Нека се прехвърим от другата страна на планетата в малко крайбрежно градче в щата Куинсленд, Австралия на име Pormpuraaw. Там живее аборигенска общност наречена кук тайор, която към 2021 наброява малко повече от 170 души. Лера Бородитски, невролог от университета в Станфорд изследва тази общност от хора с цел да разбере повече за техните пространствено-времеви маркери. Там тя открива, че племето не разполага с думи за ляво и дясно или пък напред и назад. Вместо това, местните използват север, юг, изток и запад, за да говорят за посоки и ориентация в пространството. Това важи за всяко ниво на общуване, затова може да чуеш изречение като "Имаш муха на югоизточния си крак." или "Премести чашата малко на северозапад." Ако си на гости на племето кук трайор и те питат накъде отиваш, би трябвало да отговориш нещо като "На юг".
Какво означава това за говорещите този език?
За разлика от нас, кук трайор са наясно с мястото си в пространството във всеки един момент, тоест знаят добре накъде са посоките. В противен случай не биха могли да говорят правилно и няма да бъдат разбрани от събеседниците си. Ние използваме относителни понятия за оринтиране - това което е дясно за мен е ляво за човекът, който стои с лице срещу мен. Но посоките на света са начин за абсолютно ориентиране - няма две мнения по въпроса къде е север и къде е юг. Да комуникира позицията си в пространстово би било доста трудно за външен наблюдател от друга част на света. Обичайно говорим за посоките на света в час по география или в контекста на пътуване. Колко от нас всъщност могат да определят веднага накъде е север или югозапад без да се замислят за миг къде е слънцето или да си припомнят някой известен географски ориентир? Тъй като езикът изисква от кук тайор да бъдат постоянно наясно с мястото си спрямо посоките на света, те са тренирани постоянно да обръщат внимание на посоките на света и да ги определят за части от секундата без да се замислят.
Едуард Сепир (вляво) и Бенджамин Уорф (вдясно) (Снимки: Wikipedia)
Хипотезата на Сепир-Уорф / Sapir-Whorf Hypothesis
През 30-те години на миналия век студентът по лингвистика в американския университет Йейл Бенджамин Уорф и неговият настваник Едуард Сепир търсят връзката между речта, мисленето и поведението. Всъщност и други учени, философи и мислители са изказвали идеи, че тези неща са обвързани още през 18 и 19 в. но именно тези двама учени правят идеята за лингвистичната относителност популярна и я развиват в цяла научна хипотеза. Сепир и Уорф изказват предположенията си, че езикът, който хората говорят влияе върху познавателните ни способности като по този начин има ефект върху мисленето ни, поведението ни, и схващането ни на света.
Според Сепир мисленето влияе върху невербалното поведение и традициите на различните народи. Считал, че поведенията в различните култури по света се дължат на разликите в човешките възприятия и когнитивни възможности, които пък се отразяват пряко в говорения от хората език. Освен лингвист (езиковед), той бил и антрополог, ученик на прочутият по това време антрополог Франц Боас. Сепир се занимавал с теренни изследвания на културата и езиците на северноамериканските индианци. Именно той развива етнолингвистиката като поддисциплина на науките етнология и лингвистика. В етнолингивстиката заляга принципът да се разглежда връзката между езика и културата на даден/а етнос/народ/общност.
Уорф, неговият ученик, от друга страна бил малко по-краен. Той смятал, че езикът определя културата ни, тъй като всеки език има собствена структура (граматика) и именно тази структура създава условия за мислене и говорене. Следователно структурите на различните езици "диктуват" на говорещите ги как да виждат света. Той също провеждал изследвания върху езиците на северноамериканските индианци и забелязал, че начинът, по който хората виждат времето може да бъде отражение на глаголните времена в техните езици. Уорф заключил, че всяка идея в нашето съзнание е повлияна от граматиката на езика ни (или още неговата структура) и така граматиките на различните езици определят мислите и идеите на говорещите ги.
Уорф смята, че макар и родствени езиците (като френски и испански или български и руски), всеки един от тях има собствена картина за света, един различен и уникален светоглед. Всъщност още през 19в. Вилхелм фон Хумболдт, учен и философ, предлага идеята си, че езикът е душата на един народ. В езика можем да открием следи от историята, политическото минало, географското местообитание на даден народ или общност.
Поради тези различия във вижданията на двамата учени, хипотезата има мека формулировка - тази на Сепир, която казва, че езикът влияе на мисълта и строга формулировка - тази на Уорф, според която езикът определя мисълта.
Какво точно визира хипотезатa на Сепир-Уорф?
Нека разгледаме няколко примери от различни езици по света, за да разберем какво точно навежда двамата учени на мисълта, че езикът е от решаващо значение за възприятията и познанието ни.
Да вземем например думата "летище" на български. Коренът на самата дума е свързан с действието летене. А в английския същественото в тази дума е, че мястото, което назовава, е въздушно пристанище - airport (air - въздух; port - пристанище). По същия начин лицето, което управялва летящата мащина (самолетът) оригинално се нарича на български летец (преди да започнем да използваме чуждицата пилот), а на английски pilot, тоест някой, което определя посоката на кораба - управляващ или навигатор. Виждаме ясно, че различните езици прилагат различна логика в назоваването на едно и също нещо като вземат предвид онази негова характеристика, която считат за съществена и отличителна за обекта или явлението.
Цветове
В някои езици има само два основни термина за цвят - бяло и черно (светло и тъмно). В други езици основните термини са три - бяло, черно и червено. Друга категория езици имат четири основни термина - за цветовете бяло, черно, червено и зелено/жълто. Езици с шест основни термина имат дума за синьо, а тези с осем имат термини за кафяво, розово и виолетово. Разбира се, отсъствието на термини за тези нюанси не означава, че конкретните народи и общности не виждат тези цветове, а че просто нямат специална дума, с която да ги назоват. Тук можем да сравним българският и италианският език. Докато ние имаме само една дума за син цвят, а за неговите сенки и нюанси прибавяме "светло" или "тъмно", то в италианския език има една дума за тъмно синьо - blu и друга за светло синьо - azzuro.
Непреведими думи
Според идеята за лингвистична относителност заобграждащият ни свят е несъзнателно създаден от говорения от нас език и съответно езиците представят конкретна социална реалност. Например, хората от северния полюс живеят в снежна и ледена пустош, тоест това е тяхната социална реалност. Всички социо-културни дейности се извършват в условия на студ и зима - там местните порастват, биват възпитавани и трябва да се научат да живеят и да се приспособяват към тази среда. Затова не е странно, че те са способни да различат множество видове сняг и да са по-наясно с природните условия, тъй като това е от съществено значение за тяхното оцеляване. В езиците сами, говорени в части на Норвегия, Швеция и Финландия, са констатирани около 180 думи, свързани със сняг и лед и около 300 думи за различни типове сняг, следи от сняг и снежни условия.
Напоследък доста често в кулинарните среди се използва терминът umami, който е петият основен вкус след сладко, солено, горчиво и кисело. Умами е япопонска концепция за вкуса, който усещаме след като до езика ни се докоснат молекули на глутаминови киселини или никлеотиди, които се съдържат в различни меса и ферментирали храни (например соев сос). Умами е вкус, който изключително много присъства японската кухня и храните, типични за нея. Ето защо няма еквивалент на тази думат в други езици, тя не се превежда, защото тази социална (в случая кулинарна) реалност не съществува за другите народи и те просто я взаимстват.
Всъщност всички езици си имат думи и термини, която не може да се преведе с точност на всеки език, тъй като самият народ влага частица от душата и светогледа си в тях. Шведите, например, имат думата gökotta, която означава цяла една идея - "да станеш рано призори, за да излезеш и да слушаш песните на птиците". Трудно е да намерим еквивалент, който да изразим само с една дума без да обясняваме. Тази шведска дума може да има исторически произход, а може и просто да изрязява важната връзка, която имат шведите с природата. В немския език съществува думата Vorfreude, която изразява приятното чувство да си представяш бъдещи удоволствия. Все пак кой ли не очаква с нетърпение лежерен почивен ден или вкусна вечеря? Това е общочовешко чувство, което немският език е успял да улови само в една думичка. Niksen от холандски означава "да стоиш и да не правиш абсолютно нищо". Може би на холандски в себе си няма заложен позитивен или негативен смисъл, но ако опитаме да я преведем с "бездействам" се получава малко отрицателно звучене, а "скучая" също не изразява цялата идея, защото като че ли скучаенето кодира в себе си чувство на разочарование, че няма какво да се прави.
Аборигенският език Rembarrnga, говорен в северните части на Австралия, има изключително сложна система от спрежения и склонения. Глаголите са толкова развити, че с една дума може да се изрази мисъл, чийто еквивалент на български се състои в цяло изречение. Изразът yarran-m -ku pi-popna-ni-yuwa се разбира като „то [кенгуруто] може да подуши нашата пот, когато се опитваме да се промъкнем до него“. Наличието на специфична дума за такава комплексна ситуация или отделна идея показва от каква важност е ловът на кенгуру за оцеляването и живота на аборигенските ловци и събирачи в Австралия.
Език без числа?
Интересен случай се наблюдава и при племето пираха (Múra-Pirahã), живеещо край един от притоците на река Амазонка. Те нямат думи за цифри и числа и се спряват някак си само с определения за количество като малко, много, доста и т.н. За нас може би е странно, че майките от това племе не са способни да посочат броя на децата си, но за тях това изобщо не е проблем. Те нямат нужда от числа, защото начинът им на живот не го налага. Това не означава, че не знаят или не помнят децата си. Те знаят имената им, разпознават лицата им, но не се интересуват от точният им брой. Всъщност предвид факта, че нямат думи за числа, уместно е да предположим, че едва ли някога са търсили отговор на въпроса "Колко деца имам?".
В заключение..
Хипотезата за лингвистичната относителност е доразвита и популяризирана от учените Едуард Сепир и Бенджамин Уорф. Макар и да подлежи на критика, несъмнено илюстира някои различия, които изпъкват в психиката между различните народи, дори и схващането за време и пространство.
Хипотезата също така обяснява защо някои думи, понятия и фрази нямат точен еквивалент на друг език и защо не могат да се преведат буквално. Няма спор, че когато учим чужд език се сблъскваме със странни изрази и фразеологични глаголи, срещаме поговорки или пословици, които не можем да преведем на български или пък се чудим как да преведем на чужд език наши собствени. Ето защо се казва, че когато изучаваш нов език, ти всъщност отваряш врата към нов свят. Научаваш се да виждаш света по друг начин, да мислиш за обектите и предметите по начин, по който не мислиш на родния си език, откриваш, че някои езици имат думи, с които могат да се опишат чувства, които си изпитвал, но не си знаел как да опишеш. Езиците са богатство на мисълта и духа, но и възможност да станеш нова версия на себе си в един нов свят.
Източници: